д-р Бисера Колева

д-р Бисера Колева

Homo gender на Истанбулската конвенция: между фарса и трагедията

6 февруари 2018

Подписаната в Истанбул в 2011 г. Конвенция на СЕ за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие разбуди у нас вулкан от основателни критики, възмущение и неподправени страхове за перспективите пред опазването на човешката идентичност, ако недай боже бъде реализирана. Множество интелектуалци я заклеймиха като стряскаща разума и морала кодификация на един безразсъден политически проект – за промотиране на т.нар. социален пол (англ. gender). Същевременно над 100 души, също интелектуалци, я подкрепиха в ударно организирана подписка и двете групи се разделиха в социалните мрежи на два непримиримо войнстващи лагера.

Защо едно европейско съглашение предизвика подобен публичен скандал? Защото зад добродетелното му наименование прозира нескопосно скалъпено и неприкрито политическо лицемерие. Имам предвид въведеното в чл. 3/в определение на „пол” като „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете”. Това разбиране на пръв поглед изглежда само като грандиозна глупост: няма нормален човек, който под „пол” да разбира друго, освен изначална, природно предзададена биологична бинарност на човешките същества. Какви социални роли, какви дейности, какви пет лева – би се зачудил обикновеният здравомислещ. Тази глупост обаче бива препотвърдена и в чл. 4, ал.3 като „социален пол” и това ме навежда на извода, че съвсем не става въпрос за банално скудоумие и в подкрепящата група хитреците и наивниците най-вероятно са разпределени поравно.

„Социален пол”, джендър е понятие, като че ли пряко взаимствано от Newspeak („новговор”) – езика на Партията и на Големия брат, насилствено наложен над оглупелия от терор и страх народ  в прословутата антиутопия на Джордж Оруел „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта”. Също като в романа на Оруел, сегашният „новговор” се настанява повсеместно в публичното пространство и цели постепенно да заличи адекватната традиционна словоупотреба. Езикът е битие на мисълта и колкото той е по-неясен, размит, неаналитичен, толкова по-оскъдно, убого и лесно управляемо става и мисленето. А с такова мислене човек ще преглътне без съпротива семантичната и съответно антропологичната абсурдност на  джендър формите…Неслучайно известният наш философ и логик проф. Венцеслав Кулов подложи т.нар. социален пол на съкрушителен логически анализ и го определи като „злощастна дефиниция”.

Отвъд логико-семантичния провал на „социалния пол” обаче дебне много по-страшна заплаха, прикрита в чл. 12/1 на Истанбулската конвенция. Според чл. 12 ратифициралите конвенцията държави следва да разклащат и направо да изкореняват традиционните за населението светогледни разбирания и ценности спрямо някакви си там „стереотипи” за това какво е мъж и какво е жена! Това е зле зацапано с мъгляви и смислово дифузни фрази като „нестереотипни роли на пола”. Изкушен в словото човек като мен се замисля какво изобщо означава изразът „роля на пола”, „полова роля”? В социалната психология се използва терминологично „социална роля” и под това се разбира еднозначно социално значимо поведение на човека, което не съвпада с интимното му, домашно поведение; между тях обаче няма антропологично разминаване, човек запазва аз-идентичността си. По аналогия под „полова роля” следва да се разбира несъвпадение между половата идентичност на човек и неговото полово поведение. Тази интерпретация обаче води единствено до още по-голямо объркване! Дали пък авторите на Истанбулската конвенция не са целели точно това? Ако не са – защо не са редактирали надлежно толкова важен, както твърдят, обществен договор? Аз нямам отговор на този въпрос.

Още по-тревожно е, че новият джендър-светоглед според чл. 14/1,2 трябва да бъде задължително насаждан още в училище и то – във всички образователни равнища. Така децата от малки ще се приучват и по-точно манипулират в идеи, за чието адекватно възприемане са необходими много по-дълъг житейски стаж, критично мислене и способност за етическа преценка – все качества, които се развиват от пубертета насетне. Тук отново е уместен горният въпрос: дали Истанбулската конвенция не цели точно това? И дали училищната система, на която конвенцията императивно вменява възпитаване на младите хора в „нестереотипни полови роли”, по нейна заповед няма да се превърне в Министерство на истината à la Оруел?

Нека разведрим малко обстановката с един фарсов елемент от конвенцията, плод на изключително слабата й юридическа обосновка. На правозащитната сцена излиза строгата, но справедлива комисия GREVIO, чието достойно за джендър жена име е взето сякаш от еврообразователен роман на Умберто Еко. Този свръхмощен и мистичен субект очевидно има свещен статут на абсолютна – вкл. езикова – неприкосновеност, иначе защо името не е транскрибирано на кирилица в българския текст на конвенцията? Чл. 68/5 предоставя на Grevio правомощия, за които немалко държавни разследващи органи могат само да мечтаят: да се информира за частния живот на гражданите, по нашенския закон впрочем неприкосновен. Конвенцията обаче може безпрепятствено да си вре носа в него – виж чл. 3/а – раболепно обслужвана от всякакви джендъролюбиви НПО-та. Така например на този свръхконтролиращ орган могат да му доложат, че бай Иван от долната махала отправил неприлична словесна подкана към (майката на) жена си, която по силата на същия този чл. 3/а се квалифицира еднозначно като „насилие над жени”. И следва такъв правен абсурд, какъвто едва ли съществува и в Северна Корея: въпросното словесно „насилие” вкарва нашия човек в най-зловещо престъпление без никакъв, ама наистина никакъв шанс да избегне наказателен процес. Ако не ви се вярва, че политкоректното нахалство може да приеме такива размери, прочетете член 48/1. Той гласи: „Страните предприемат необходимите законодателни или други мерки за забрана на процедурите по задължително извънсъдебно разрешаване на спорове, включително медиация и помирение, във връзка с всички (к. м. – Б.К.) форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция”.

 

В текста на Истанбулската конвенция е очевадна тенденцията да се замести с „джендър”, „социален пол” и тем подобни размити езикови конструкти традиционната, т.е. езиково и семантично релевантна употреба на „мъж” и „жена”. „Социален пол” не е нищо друго, освен изключително лицемерен евфемизъм, извлечен насляпо от невнятната деконструктивистка бред на Джудит Бътлър и сродни ней постмодерни „интелектуалци”. Лошото е, че те са силно агресивни и кресливи, защитават безразсъдните си идеи с предаността на преторианска гвардия и за мое отчаяние вече доминират европейските публични институции. Това не са празни страхове: достатъчно е да се прегледат дори бегло съответната информация в социалните мрежи и официалните документи на посочените институции, както и практиката на т.нар. ЕСПЧ…От друга страна, не всички хора са компетентни в областта на социалните науки, невробиологията, психологията, етиката и вероятно поради това мнозина – особено по-млади и без достатъчно житейски опит – са склонни да се доверят на споменатите утопии, както са вярвали в различни утопии и нашите предци от хилядолетия насам…Аз обаче не познавам други утопии, които да рушат най-дълбинната психобиологична основа на човешкия род!

Доколкото мога да преценя от огромния съпроводителен Конвенцията Обяснителен доклад, в израза „насилието над жени” е налице тенденция за рефериране към „жените” от ЛГБТ-сектора. Намирам това за силно притеснително: на какви основания те са поставени в привилегирована позиция спрямо „обикновените” хетеросексуални жени? Това обстоятелство внушава – не се наемам да твърдя умишлено или не – че джендър полът е сам по себе си по-ценен от биологичния пол и затова той трябва да се ползва със специална защита от страна на упълномощените за това институции. Но подобна манипулация вбива още по-дълбок клин между и без това разединеното по този въпрос гражданско общество и по никакъв начин не допринася за уж прокламираното в Конвенцията намаляване на насилието върху жените и т.н. В това отношение майките и бащите на Конвенцията биха могли да вземат добър пример от един майсторски филм – „Момичето от Дания” на Том Хупър. Той заслужено събра възхищение не само заради прекрасни актьори (Алисия Викандер и Еди Редмейн в главните роли), драматургия и режисура, но и заради финеса в подхода към темата и психологическата проникновеност в екзистенциалната криза на идентичността, белязала трагично съдбата на главния герой. Сюжетът следваше действителен случай на сравнително късно почувствано несъвпадение между биологичен пол  и субективно преживявана полова идентичност – ще го нарека условно “психологичен пол”, макар да няма такъв термин. Склонна съм да приема, че като разумни същества със свободна воля тези хора могат да предприемат действия по заличаване или минимизиране на тази природна аномалия. Но това по никаква логика не предполага правно и социално легализиране на посочения по-горе т.нар. социален пол, още по-малко – налагането му с императивна необходимост в автономните законодателства на европейските (с тенденция и извън тях) държави! Обратното – юридическото признаване на джендър пол създава антропологично чудовище. Този ми извод не е пресилен, а следва от основополагащите принципи на философската антропология, но също и на неврофизиологията, невробиологията и социалните науки.

Въвеждането в лексикална и социална употреба на това фантазно понятие, съответно допускането на т.нар. социален пол, опасно заличава естествената антропологична граница в родовата идентификация на човешките същества като мъже и жени. Рано или късно това без съмнение ще доведе и до сътворяване на една нова антропоморфна конструкция с непредвидимо поведение: уж човешко същество, което мисли себе си извън фундаменталните характеристики на мъжкото или женското начало, съответно е лишено от специфичните психоемоционални, социални и поведенчески атрибути, които го определят като пълноценен субект на родова и личностна самоидентификация. Мъдроглавите творци на Истанбулската конвенция изглеждат очаровани, че са на път да конструират нов, парачовешки род – Homo gender, последователно и методично оголен от същностните си родови атрибути и навлечен с изкуствените нечовешки „парцали” на „социалния пол”. Това абсолютно безотговорно социално инженерство по абсурдност и откровено безумие надминава и ранноболшевишкото, майсторски описано в гротеската на А. Платонов „Щастливата Москва”. Болшевиците следваха Енгелсовия утопичен манифест за отмиране на „семейството, частната собственост и държавата”. Днешните идеолози на постмодерния либерализъм заплашват да срутят безогледно и из основи изначалната антропологична и социално-културна структура на човешкия род. Но нищо – напоследък из хубавата ни иначе планета се наблюдава нашествие на роботи и ботове с нежни имена – Софи, Боб и Алис (те впрочем са нещо като семейство), Siri, Kuri, Cleverbot, Mitsuku…

От Истанбулската конвенция дали си дават сметка за последствията?