Петиция на учители (1 660 подписали)

Петиция на учители срещу ратифицирането на Истанбуската конвенция

До Президента на Република България,
До Министър Председателя и правителството на Република България,
До Министъра на образованието и МОН,
До цялото българско общество

ОТВОРЕНО ПИСМО

от

учители на България, които държат на традиционните ценности и от всички, които ги подкрепят

Уважаеми г-н Президент,
Уважаеми г-н Министър Председател и членове на Правителството,
Уважаеми г-н Министър на образованието,
Уважаеми съграждани,

Като загрижени граждани с повишена чувствителност към насилието, ние българските учители подкрепяме всякакви законодателни промени, свързани с ефективните мерки, които биха довели до възпиране на насилието над деца, жени и възрастни хора. След най-внимателно анализиране на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие или т. нар. Истанбулска конвенция обаче, ние, като основни проводници на всякакви политики в българското образование, смятаме за необходимо да изразим следното становище:

1. Още в чл. 3 от Истанбулска конвенция, подточка В, е записана следната дефиниция на понятието „пол“: „Пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“.

Според общоприетата дефиниция, с която всички ние сме били запознати до момента в училище обаче „Полът (още биологически пол, физиологически пол) е понятие в биологията, според което група индивиди от даден биологичен вид, имащ възможност за полово размножаване, чрез специализацията в производството на определен вид полови клетки. Половете обикновено са два – мъжки и женски, като междуполовите биологични характеристики на половите жлези, половата физиология и/или ДНК полова хромозома се наричат хермафродитизъм.“

В този смисъл, ние виждаме явна подмяна на една основополагаща за всяко общество дефиниция, според която, вместо според биологичните белези, отсега нататък ние следва да приемем, че полът ще зависи от социалната роля и поведение, с което всеки отделен индивид ще пожелае да се идентифицира. Това противоречи на българските традиции и култура.

По-нататък за „социален пол“ и „социално изградени роли“ се говори в редица членове от Истанбулска конвенция.

2. В чл. 4, т. 2 пише следното: „(Страните) включват в националните си конституции или в друго подходящо законодателство принципа за равнопоставеност между жените и мъжете и осигуряват практическото прилагане на този принцип“, „забраняват дискриминацията срещу жени, включително чрез използване на санкции, когато е уместно“, „отменят закони и практики, които дискриминират жени“.

Но ако „жена“ вече не е човек, роден с определени полови белези, а всеки един, който се възприема като жена, заяви за насилие, то смятаме, че твърде често ще бъдем свидетели на ситуации, които вече ежедневно се случват в държавите, приели Истанбулска конвенция. Тъй като по-горе в същия член четем, че „„насилие над жени“ се разбира като нарушение на правата на човека и форма на дискриминация срещу жените и означава всички актове на насилие“, това включва и всичко, което би могло да се възприеме като вербално насилие или отказ от някого за приемане на „социалната роля“, която съответният мъж/жена е решил да играе от страна на останалите членове на обществото.

3. В чл. 6 четем следното: Страните се ангажират „да насърчават и ефективно да внедряват политики за равнопоставеност между жените и мъжете и за овластяване на жените“, а също в чл. 12, т. 6 – „Страните предприемат необходимите мерки за подкрепа на програми и дейности за овластяване на жените“.

Нашата професия е силно феминизирана и ние разбира се бихме желали да видим повече жени във властта. С оглед на промяна на дефиницията за „пол“ обаче смятаме, че Истанбулска конвенция в този случай дава допълнителна възможност на лица с нетрадиционна ориентация („социално изградени роли“) да заемат властови позиции и да творят нови закони. Това, с оглед на по-долните заключения, е силно смущаващо, и може да доведе до последици за нашите деца в областта на образованието, както вече е довело в САЩ, Канада и Западна Европа, а именно:

– Приоритетна защита не на жени и деца (всъщност в цялата ИК твърде малко се говори за защита на децата и изобщо не се говори за защита на възрастните хора, какъвто местен проблем имаме ние), а защита на онези, които влизат в „социалната роля“ на жена. „Страните следят за това посочените в параграф 1 политики да поставят правата на жертвата в основата на всички мерки и да бъдат прилагани чрез ефективно сътрудничество между всички релевантни агенции, институции и организации“ (Чл. 7, т. 2), т. е. във всички институции, включително в училищата и детските градини, ще станем свидетели на използване на системата и превенция на всякакъв разумен глас срещу насилие, което може да бъде и въображаемо (например отказ на учител в училище да бъде допуснато момче в женска тоалетна, само защото смята че е жена). В същото време, в същата точка „жени“ вече е заменено с „жертви“, което буди още по-голямо съмнение по отношение на реалните замисли на Истанбулска конвенция.

– Овластяване и спонсориране на НПОта, които се обявяват за морални съдници и стават органи за контрол върху изпълнението на по-горните предписания

Според чл. 8 „Страните отпускат подходящи финансови и човешки ресурси за доброто изпълнение на интегрираните политики, мерки и програми за превенция и борба с всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция, включително за тези, които се провеждат от неправителствени организации и от гражданското общество.“

Още по-голямо притеснение буди чл. 9, според който „Страните признават, насърчават и подкрепят на всички равнища работата на съответните неправителствени организации и на гражданското общество, които действат активно в борбата с насилието над жени, и установяват ефективно сътрудничество с тези организации.“

Това означава, че драговолно, вместо логичните контролни органи, като социални служби, полиция, прокуратура и съд, ние ще бъдем свидетели на допускането на членове на НПОта с неясен произход да определят какво точно е насилие и да действат като морална полиция, на която официално са дадени правомощия да бъде над всички традиционни институции при решаването на проблем с насилието.

– Свободен достъп до всяко учебно заведение – детска градина, училище или Университет, на НПОта и членовете на Експертната група за действие срещу насилието над жени и домашното насилие – наднационалната структура GREVIO, чиито правомощия са описани в чл. 66-68 в ИК: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6679109

Правомощията на подобна структура поставят остро въпроса за това дали по същество не се създава една нова наднационална морална полиция за налагането на определени нови стереотипи и за преследване на всички, които се противопоставят на тази политика. Активността на НПОтата в България, спонсорирани от определени структури, също не буди съмнение, че ще действа последователно и безапелационно за внедряването на едно социално инженерство от нов тип. При приемане на Истанбулска конвенция, българските учители ще бъдат заставени да замълчат и да не могат да реагират на онова, което смятат за противоречащо на традиционния морал, нещо повече, ще бъдат заставени да станат съучастници в обработването на съзнанието на неукрепналите ни деца в политики, които противоречат на здравия разум и обществените нужди.

– Липса на всякаква защита на данни и защита на децата в детските градини и училищата от дискомфортни или насочващи към ненавременни за възрастта разсъждения и мисли

В чл. 11, който касае събирането на информация и изледванията, четем следното: страните се ангажират „да събират редовно неагрегирана релевантна статистическа информация относно случаи на всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция“. Но след като НПОтата и членовете на GREVIO ще бъдат официално овластени да се занимават с тези изследвания, то това означава, че по всяко време и без никаква възможност за контрол ние ще бъдем свидетели на неудобни за децата и родителите анкети (както се видя и от случаи в последните дни), които могат чрез въпросите в тях да всеят съмнения у детето за неговата роля в семейството, за ролята на родителите и авторитетите в едно общество. Това ние смятаме за недопустимо и опасно. Също така, възможността данните да се събират, анализират и разпространяват както в страната, така и в чужбина, според чл. 10, е дълбоко неприемлива в частта си, която касае защитата на личността и достойнството на децата, а също и на пълнолетните жени.

В Наказателния кодекс на РБългария в раздел “Престъпления против половата нравственост”, чл. 173. гласи следното: „(1) Който чрез информационна система предоставя или събира информация за лице, ненавършило 18-годишна възраст, с цел: 1. извършване на полово действие; 2. въвличане в проституция; 3. създаване на предмет с порнографско съдържание; 4. участие в порнографско представление, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години и с глоба от две хиляди до десет хиляди лева. Наказанието по ал. 1 се налага и на онзи, който с посочената там цел установи контакт с лице, ненавършило 18-годишна възраст, като ползва информация, предоставена за него чрез информационна система.“

Не може да не се запитаме за какви точно цели би послужила събираната, анализираната и разпространяваната информация за жертвите на насилие, като в нея се указват данни, както за жени и деца, така и за лица, които са възприели дадена „социална роля“, т. е. са с нетрадиционна ориентация. Това не поставя ли всичките тези хора в допълнителна опасност от недоброжелателни трети лица?

– Социално инженерство

В чл. 12, т. 1 е записано следното: „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“

Като хора, в по-голямата си част израснали в периода на комунизма, който, освен всичко, би могъл да се разглежда и като социално инженерство, ние имаме повишена чувствителност и разбиране до какво водят социалните експерименти по цялостна преориентация на обществото към нов тип ценности. В така представения чл. 12 ясно се съзира желанието за пълна промяна в културата и традициите на българския народ, свързани с половете и традиционните отношения между тях.

Тук очевидно не се говори за малоценност на жените, а е откровено представена концепцията за „изкореняване“ на разбирането, че жените и мъжете в „стереотипни роли“, т. е. с нетрадиционна сексуална ориентация, следва да бъдат приемани като пълноценни членове на обществото. Това само по себе си не е лошо и ние смятаме, че в България сме изключително толерантни към всеки нуждаещ се от помощ. В същото време, чл. 12 по същество въвежда идеята, че се създава прецедент определена прослойка от обществото да бъде третирана различно от всички останали, най-малкото защото чрез Конвенцията тя изобщо бива създавана, като контрапункт на всички, които възприемат себе си като родени с конкретни биологични полови белези.

Като учители, ние не можем да позволим надмощие на една малцинствена група над всички останали, тъй като това е обратното на толерантност и защита на обществото, каквито са уж декларираните в ИК намерения.

– Промяна на образователната система и насилствено запознаване на децата с неподходяща за възрастта им информация

В чл. 14 на Истанбулска конвенция, касаещ Образованието, четем следното: „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“.

Сред добрите послания и намерения, се прокрадва идеята да бъдат запознавани децата с „нестереотипните роли на пола“, т. е. с нетрадиционната сексуална ориентация.

България обаче е страна, подписала Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г. и ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г. – ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., в сила от 3.07.1991 г.

В чл. 14 от Конвенцията за правата на детето четем: „1. Държавите – страни по Конвенцията, зачитат правото на детето на свобода на мисълта, съвестта и религията. 2. Държавите – страни по Конвенцията, зачитат правата и задълженията на родителите или в зависимост от случая на законните настойници да осигурят ръководството на детето при упражняването на това негово право по начин, съответствуващ на развитието на способностите на детето. 3. Свободата на изразяване на собствената религия или вярвания може да подлежи само на такива ограничения, които са предвидени в закона и са необходими за защита на обществената сигурност, ред, здраве или морал или на основните права и свободи на другите.“

Според традиционния ни морал, нашите вероизповедания (доколкото БПЦ, Католическата църква, Мюфтийството и Протестантската Църква се обявиха категорично против Истанбулска конвенция), закони и традиции, българите не приемаме разпространяването и налагането в норма на идеята нетрадиционно ориентираните хора да имат достъп до деца и да налагат своите виждания за междуполовите отношения.

В графа „Полови престъпления“ на Наказателния кодекс на България, раздел VIII – Разврат, в чл. 149, ал. 2, четем следното: „Когато блудството е извършено чрез употреба на сила или заплашване, чрез използване на безпомощното състояние на пострадалия или чрез привеждането му в такова състояние, наказанието е лишаване от свобода от две до осем години.“

Ние третираме задължителното внедряване на неподходяща информация при деца под 14 години като блудство и насилие над детето, като то е в състояние на безпомощност, тъй като не може да откаже да приеме съответната информация в задължителното училище. Също смятаме, че Истанбулска конвенция проявява грубо несъобразяване с ролята на родителите, както и традициите на нашето общество, по силата на Конвенцията за правата на детето. Смятаме, че Наказателният кодекс на България следва да е приоритетен документ в разбирането за това що е то престъпление против детето.

В чл. 16 на Конвенцията за правата на детето още четем: „1. Никое дете не трябва да бъде подлагано на произволна или незаконна намеса в неговия личен живот, семейство, дом или кореспонденция, нито на незаконно посегателство срещу неговата чест и репутация.“ Насилствената промяна на възгледите на детето върху половете и техните роли ние приемаме като пряко противоречие на този член.

Острото противоречие между двете конвенции и НК на България, както и противоречието на Истанбулска конвенция с традициите на българския народ, не позволяват приемането на последната и налагането на постулатите й в българското училище.

В същото време Истанбулска конвенция си противоречи в налагането на подобно ограмотяване, тъй като в чл. 17 е записано следното: „Страните развиват и насърчават, в сътрудничество с участниците от частния сектор, умения у децата, родителите и обучителите да се справят с информационната и комуникационна среда, която предоставя достъп до унизително и потенциално вредоносно съдържание от сексуално или насилническо естество.“

По този начин, би следвало категорично да бъдат забранени всякакви разяснителни материали и внушения за „нестереотипните социални роли“ и всичко, свързано със сексуалните отношения, на деца, които по силата на нашето законодателство и Конвенцията за защита правата на детето на UNICEF са дефинирани като всички деца под 14-годишна възраст.

– Други притеснения

Голям брой български интелектуалци изказаха редица притеснения във връзка с ратифицирането и прилагането на Истанбулска конвенция. Ние споделяме част от техните мнения, като особено важно ни се струва мнението на адв. Шейтанов във връзка с материалните задължения, които целият български народ следва да плати за политики, които не желае (пълният текст на изказването: http://pogled.info/bulgarski/vladimir-sheitanov-igrata-na-mezhdunarodno-pravo-istanbulskata-konventsiya-prodalzhenie.92065). Този аспект на Истанбулска конвенция обаче не е непосредствен предмет на Отвореното ни писмо.

В следствие на гореизложеното, ние, които милеем за децата на България, българското образование, традициите и културата на нашата страна, заявяваме следното:

1. Ние се обявяваме против приемането на Истанбулска конвенция, независимо от нейния превод и тълкувание.

2. При приемане на Истанбулска конвенция и промяна на образователните политики, ние отказваме да влизаме в противоречие с Конвенцията за правата на детето, като подкрепяме становището, че всякакви обучения на тема пол, междуполови отношения, нетрадиционна ориентация и сексуално обучение, следва да се извеждат в периода, когато детето е навършило 14 години, т. е. не по-рано от осми клас. По този начин ние отказваме да съдействаме за инфилтрация и внедряване на нов вид социално инженерство в съзнанието на нашите деца.

3. Ние отказваме да бъдем насилствено следени, уязвими за наказателна отговорност, преследвани на работното си място от НПОта и наднационалната агенция GREVIO в собствената си държава, защитавайки традиционните устои на обществото, наказателния кодекс на РБългария и разбиранията за морал и толерантност, които са съпътствали България през хилядолетната й история.

4. Ние отказваме да бъдем проводници на нов социален експеримент, свързан с подмяната на разбирането за половете и традиционната роля на мъжа и жената.

Надяваме се нашето мнение да бъде отчетено с пълната сериозност на засегнатите въпроси, като се приеме нашето несъгласие Истанбулска конвенция да бъде ратифицирана и внедрена като политики в българското образование.

Призоваваме това Отворено писмо да бъде подкрепено не само от настоящи и бивши учители, но и от всички загрижени родители, които споделят нашето виждане, доколкото всеки един родител от раждането на детето е неговият пръв и най-важен учител в живота.

С уважение,

Учителите на България, които държат на традиционните ценности

Yana Shishkova