проф. д-р Силвия Минева

Позиция на проф. д-р Силвия Минева по повод  на Истанбулската конвенция

 

Известен стих на древния римски поет Хораций гласи: „Quid leges sine moribus vanae proficiunt?“ (Какво са законите без нрави?) .

Казано с други думи, още в древността хората са установили, че ако не са подкрепени от добри нрави, правните норми губят от регулаторния си ефект, защото добрите закони са рожба на добрите нрави,а не обратно. Добрите нрави на свой ред са исторически феномен и предполагат споделен исторически опит и традиции. Затова никой никога никъде не е направил хората добри, само защото е увеличил броя на законите, надзирателите им или строгостта на наказанията.

Дебатът за ИК еа подходящ повод да си припомним тези стари истини за законите и нравите и нищожността на правни норми, лишени от подкрепата на добри нрави.

Създадена далеч и независимо от всякакъв конкретен културно-исторически контекст, ИК изглежда нещо чуждо, натрапено и опасно заради претенцията да заличава границите между морал и право, природа и култура, предразсъдъци и традиции, закони и ценности, толерантност и равноправие. А разграничаването е нужно, за да не забравяме, че животът ни не протича само в един или друг ред, а се разполага между различните редове и сме винаги едновременно в повече от един ред. Това означава, че действие, което е законово допустимо, не винаги е и  морално оправдано. И обратно, не винаги морално оправданото е законово допустимото.

Превръщането в законово изискване на претенцията, издигната в ИК за „изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете”,  няма как да не извика подозрение в опит за налагане на аисторичен и в крайна сметка, на аморален обществен модел, представяйки обичаите и традициите като източник на зло по принцип и подразбиране, „стереотипните роли на мъжете и жените” като такива, които  никой не би пожелал да изпълнява по своя воля, т. е. няма стереотипи, работещи в полза на хората и законите остават  единствен и неоспорим „извор” на ценности. Подобно преобръщане на причини и следствия подсказва за разрастваща се юридическа тирания в опита за тотална глобализация и установявавне на хомогенен Световен ред , в който първенството ще е на Закона за сметка на всички други човешки неща – история, морал, традиции, жизнен опит, които са свързвали и обединявали от незапомнени времена хората в общности – семейни, професионални, политически, за да живеят заедно, защото в споделеността на живота се раждат  всички ценни човешки неща – щастие, удоволствие, обич, приятелство, знание и опит, независимо и въпреки възможните „нестереотипни полови роли”. За тези роли Конвенцията предвижда в своя чл. 14 включването на учебни материали в официалните учебни програми на всички образователни равнища, неформалните образователни структури, както и в спортни, културни и развлекателни структури и в медиите. Но няма как насилникът да спре да е насилник, ако не е припознал  във всяко насилие зло, а не само в  насилието над жени, деца и други уязвими групи в обществото. Следователно не образование за “нетипичните полови роли” е това, което ще ни предпази от насилието, а точно обратното  – образованието за типичното за насилието  като причиняване  на зло, за което още Сократ казва, че по-нещастен е този, който причинява вреда, отколкото този, който я понася, защото никой не е зъл по своя воля, а само този, който  не знае какво е добро и поради това не различава и смесва доброто и злото.

Нека не ставаме роби на правото, залагайки на все повече законови норми  и  изчислявайки тяхната ефективност с количеството и размера на предприети мерки срещу насилието  вместо за подобряване на нравите като начин на живот, така че да живеем по човешки и да признаем заедно с Ш.Монтескьо – един от бащите на модерния либерализъм, че причината на всяка разпуснатост „идва от безнаказаността, а не от умереността на наказанията”.(Ш.Монтескьо. За духа на законите, Наука и изкуство, София, 1984, с.148)